Досега вероятно всички сме гледали хитовата корейска драма „С отклонения, но всичко е наред“ (It’s Okay to Not Be Okay). Драмата е позната и като първият проект на Ким Су Хьон след излизането му от казармата. Актьорите са подбрани страхотно, особено О Джунг Се, който играе ролята на Мун Санг Те, което прави сериала още по-добър. Но не за това сме тук днес. В тази статия решихме да споделим с вас приказките на Ко Мун Йонг.

Трябва да кажа, че Ко Мун Йонг е изключително специфичен персонаж. Тя определено е имала тежко детство, което можем да видим чрез историите в приказките й. В „С отклонения, но всичко е наред“ тя пише общо 5 приказки. А ето и как са представени те в сериала:

„Момчето, което се хранеше с кошмари“

Момчето се събуди от поредния ужасен кошмар. Всяка вечер в сънищата му се повтаряха лоши спомени от миналото, които то искаше да изтрие от паметта си, и го преследваха непрестанно.

Момчето се страхуваше да заспи. Затова един ден, то отиде при вещицата да я умолява. „Моля те, премахни лошите ми спомени, за да не сънувам повече кошмари. Ще направя всичко, което поискаш.“

Минаха години и момчето порасна. Вече не го преследваха кошмари. Но по някаква странна причина, не беше щастливо.

Едн вечер, кървава луна изпълнила небето и вещицата най-накрая се появила отново, за да вземе онова, което й било обещано в замяна. А момчето извикало с толкова много възмущение. „Всичките ми лоши спомени изчезнаха. Но защо… Защо не мога да бъда щастлив?“

Тогава вещицата отнела душата му, както било обещано, и му казала. „Неприятни, болезнени спомени. Спомени за дълбоко съжаление. Спомени, че нараняваш и си нараняван. Спомени, че си изоставян. Само онези с подобни спомени, заровени в сърцата им, могат да станат по-силни, по-страстни и по-гъркави емоционално. И само те могат да постигнат щастие. Така че не забравяй нищо. Помни всичко и го преодолей. Ако не го преодолееш, винаги ще бъдеш дете, чиято душа не расте.“

„Зомби дете“

Момченце се родило в малко селце. То имало бледа кожа и големи очи. Докато отглеждала момчето, майка му стигнала до заключението, че то няма никакви чувства.

Имало желание само да яде, като зомби. Затова майка му го заключила в мазето, за да не го видят селяните. Всяка нощ тя крала добитък от съседите си, за да го храни. Така го отглеждала в тайна.

Една нощ, открадвала пиле. На следващия ден – прасе. Години минали по този начин. Тогава един ден се разразила епидемия. Останалите животни умрели и убила много хора.

Онези, които оцелели, напуснали селото. Но майката не могла да остави сина си съвсем сам. И за да успокои жестокия глад на момчето си, тя отрязала единия си крак и му го дала. След това дошъл ред на ръката й. Дала му всичките си крайници. Когато не й останало нищо освен гръдния й кош, прегърнала сина си за последно, за да погълне каквото било останало от нея.

С двете си ръце, момчето здраво притиснало гръдния кош на майка си и проговорило за пръв път в живота си. „Мамо, толкова си топла.“

„Веселото куче“

Имало едно време куче, което било много добро в това, да крие емоциите си. То било завързано под сянката на едно дърво. Кучето винаги се държало сладко и махало с опашка. Затова получило името „Веселото куче“ защото било весело като пролетта.

Кучето винаги се забавлявало много през деня със селските деца. Но всяка вечер то стенел и виело, когато наоколо нямало никого. Искало да скъса каишката и да тича свободно в поляната. Но не можело. И затова плачело нощем. Всяка нощ.

Един ден вътрешен глас попитал Веселото куче. „Ей, защо просто не скъсаш каишката и не избягаш?“

А Веселото куче отвърнало. „Бях завързано твърде дълго, затова забравих как да се освободя.“

„Ръката, дяволската риба“

Имало едно време едно малко момиченце, което било родено в богато семейство. То било красиво и безупречно като манголиите. Майка му толкова го обичала, че обещала да направи всичко за бебето си. Казала, че дори би свалила слънцето и луната за дъщеричката си.

Когато бебето започнало да яде твърди храни, майка му била развълнувана. „Милото ми дете, ще те храня с всичко, което пожелаеш. Отвори широко уста. Ето така, ааа.“

Когато бебето започнало да ходи, майка му бързо изтичала при него. „Милото ми дете, ще те нося. Хайде, скачай на гърба ми.“

След като научила детето винаги да получава всичко, от което се нуждае, майката казала. „Скъпото ми дете, сега трябва да почивам. Можеш ли да ми донесеш храна?“

Тогава детето казало. „Мамо, нямам ръце. Никога не съм ги използвала, така че те изчезнаха.“

„Тогава, скъпо дете, можеш ли да ме носиш на гърба си? Краката ме болят.“

Тогава детето казало. „Мамо, нямам крака. Ти винаги ме носеше на гърба си, аз дори не съм стъпвала на земята. Вместо това, имам огромна уста.“ И отворила устата си.

След това майката изкрещяла ядосана. „Не беше перфектното ми бебе все пак. Ти си една безполезна дяволска риба. Можеш само да ядеш това, което ти дам. Не можеш да направиш нищо сама. Пълен провал си.“

Тогава майката хвърлила детето в далечното море. От този ден, се говори, че рибарите чуват бебешки плач в мрачн, ветровите дни в морето.

„Мамо. Мамо. Къде сгреших? Моля те, ела ме вземи. Моля те, върни се и ме взми.“

Имало едно време замък в дълбоката гора, където живеели трима души, чиито лица били откраднати от Вещицата сянка.

Момче, което носело маска с неудобна усмивка. Имало и принцеса, която била шумна, но изцяло празна отвърте, както и мъж, затворен в кутия. Не могли да правят лицеви изражения, защото лицата им били откраднати. Нямало как да разберат чувствата си един към друг, затова винаги имало недоразумения между тях и се карали.

Човекът кутия проговорил. „Ако искаме да спрем да се караме и да намерим щастието, трябва да си върнем откраднатите лица.“

Затова се качили на караваната си и започнали пътешествието, с което да намерят лицата си. Тогава един ден, се натъкнали на майка лисица, която плачела, свита в снега.

Маскираното момче попитало лисицата. „Госпожо, защо плачете?“

„А, дойдох тук да намеря храна, но изпуснах бебето си, което носех на гръб, някъде в снега.“ Сълзите на майката лисица били изсъхнали. Тя скимтяла, удряйки гърдите си.

Когато Маскираното момче видяло това, започнали да се образуват топли сълзи в очите му. Тогава снегът започнал бързо да се топи и бебето лисица, което било замръзнало под снега, скоро се появило.

Тримата продължили пътуването си. Скоро се натъкнали на клоун, който танцувал гол в поле от бодливи цветя. Безчувствената принцеса попитала, „Защо танцуваш с цялата си вола, знаейки, че ще се убодеш от бодлите?“

„Чувствам, че това е единственият начин да накарам хората да ме погледнат. Но боли и никой не ме гледа,“ отговорил той. Тогава Безчувствената принцеса влязла в полето с бодливи цветя и започнала да танцува с клоуна. „Аз съм празно кенче, така че няма да се нараня, дори да се убода на бодлите.“

Когато тя започнала да скача и танцува, отекнали силни дрънчащи шумове от празното й тяло. И когато чули тези шумове, хората започнали да се събират. Тълпата гледала танца им и ръкопляската.

Те се отправили на ново пътешествие да намерят откраднатите си лица, а злата Вещица сянка се появила пред тях още веднъж. Тя отвлякла Маскираното момче, което проляло сълзи вместо лисицата майка, както и Безчувствената принцеса, която танцувала заедно с клоуна. „Вие двамата никога няма да можете да намерите щастливите си лица.“

След като им поставила това проклятие, тя ги заключила дълбоко в тъмен къртичи тунел. Човекът кутия намерил къртичия тунел няколко дни по-късно, но входът бил толкова тесен, че не могъл да влезе. „Какво да правя? Трябва да сваля тази кутия от главата си, за да вляза в тунела.“

В този момент гласът на Маскираното момче го достигнало. „Господине, не се тревожете за нас. Просто бягайте надалече. Вещицата сянка ще се върне скоро.“

Обаче Човекът кутия събрал кураж да свали кутията от главата си. Тогава влязък в тунела и спасил Маскираното момче и Безчувствената принцеса.

След като излезли от тъмния тунел, двамата видели лицето на мъжа, покрито с мърсотия, вместо с кутията, и започнали да се смеят. Те не спрели да се смеят. Докато се смели неконтрулируемо маската на Маскираното момче внезапно паднала. Кенчето, което обгръщало тялото на Безчувствената принцеса, също паднало и издало дрънчащ звук.

Човекът кутия, сега извън кутията си, казал това, когато видял как двамата намират истинските си лица, смеейки се. „Щастлив съм.“

Това, което Вещицата сянка им била откраднала, не било истинските им лица, а куражът да намерят щастие.

---

Влюбихме се в приказките на Ко Мун Йонг, така че просто трябваше да ги споделим с вас. Ако и вие харесвате приказки, със сигурност ще ви допаднат. Имате ли си любима? Ще се радваме да разберем.

Можете да гледате „It’s Okay to Not Be Okay“ на английски в Netflix, ако все още не сте, разбира се. Български субтитри за сериала можете да свалите тук.